Тъмнината и светлината винаги са част от мен. Бяха се появили един случаен ден. Вече обаче не помня защо-или бях много наранена или бях щастлива. Никога не се бях запитала защо тези две демонични сили понякога се бяха опитвали да диктуват постъпките, мислите, действията ми. Едната винаги беше надделявала. Разкривените в гротескна усмивка устни и туберколозно жълти очи винаги блещукаха, когато ме караше  да се вслушвам в думите `и. В тях нямаше плам, а само грозната истина, с която околните не искаха да се примирят и затова я отричаха. Тъмнината  не се  скриваше в тежките моменти. Не мълчеше, когато я засягаха. Не желаеше да се предаде. Не се опитваше да изтрие горчивите спомени. Затова и аз винаги я предпочитах. Защото това беше реалността-мръзна, омерзена и потъпквана в прахта от останалите хора. Дали понякога не грешеше? Сигурно, но това нямаше  голямо значение за мен. Защото тя ми помагаше да се изправя и да продължи. И не ми позволяваше да спра търсенето. Часовете при мен се точат в дни. Дните се раждат с вик и умират в тишина. Понякога са сиви и зли, друг път цветни мечти. Понякога обаче блесва светлината-затова и сега съм добра, усмихната съм и говоря нежно. Той мисли, че съм нереална,защото му давам всичко от което има нужда. Не му признавам, че вижда нея и че скоро ще бъде изтикана. Искам да запомни сутрешния смях и късната любов. Той обаче каза, че жените са способни на долни постъпки. И че един ден и аз ще го нараня. Вдигнах рамене и му казах, че не мога да му обещая , че няма да го направя. Но и че ако го сторя-няма да е нарочно. Сега обаче знам, когато онази другата дойде  просто ще си отида. Сигурно ще ми е бесен, но не толкова колкото , ако види тъмнината.