Винаги съм скалачала като бик на червено щом се заговори за приятелството между мъж и жена. От опит знам,че такова животно няма. Преди време се запознах с един младеж,ама сладурче не е истина.  След първите ни виждания се уплаших,че захарна болест дори може да получа. Пък и един тих, скромен с едно невероятно “р”-чак на лудост може да те избие като. Завъртяха се така нещата, че имахме обща работа за седмица. Голям смях беше като си спомня пръвите дни. Накрая се събрахме с други приятели да полеем края и то успешен при цялата ни непохватност и сконфузеност. Купон, пиене, приятели-общо взето ясно на всички за какво иде реч. Незнайно едни приятел , на който устата му с въже да я вържеш пак ще я развърже му говори :”Ти не я гледай такава срамежлива. Аз я познавам. Тя само един пък иска да е с теб и нищо друго. Тя не е по сериозните връзки”. Не че лъжеше за връзките, ама за другото си беше в пълна заблуда. Изчервих се като домат в селска нива и решиш, че ще бъдем само приятели със сладура. Започнахме да се виждаме по-често. Звъняхме си всеки ден, съобщенията бяха през час изобщо приятелството процътяваше.Така година и нещо изкарахме. Имах специални привилегии , когато отивах у тях-купи пепелник, винаги имаше от моята водка. Дребни, но важни неща за мен.  Ставала съм в 2 посред нощ да ходя у тях, че не му се спяло. Той си имаше прятелка в София, един ден разбра, че тя нещо се зарибявала по друг. Не ми плака на рамото човека, но бая успокоения му хвърлих. Та общо взето живеехме си добре с моя приятел, но след близо 2 години една вечер както се карахме у кого да е дистанционното нещо се случи. Целувката му обърка всичко, дръпнахме се като попарени и въпреки, че знаехме че е грешка правихме любов. След това не се виждахме близо 2 седмици, после решихме, че онази вечер е била лудост, но нищо вече не беше същото. След половин година той се върна в София. Обещавахме се, че ще се виждаме, че няма да се забравяме, но всичко се срути като бутната от вълните пясъчна кула. След време се запознах с друго момче, бяхме заедно, разделихме се,защото и той замина , но си останахме приятели. Веднъж , когато дойде даже опитахме да спим на различни легла, ама след боя с възглавниците не се получи. Сега след години се срещнахме случайно и пак сме разделени от 150 километра. Той си има момиче, аз си имам човек. Вече месец си говорим редовно по телефона. По приятелски той споделя, аз му разказвам за любовта ми. Покани ме на гости. Попитах го дали има отделна стая и дори дали се заключва. Защото аз искам да съм вярна. Имам колебания дали да ида. Знам,че ще има хора, който да ме упрекнат, но защо при мен не може да има нормално приятелство между мъж и жена. И изобщо как някои жени успяват /поне така казват/. А моите малко наброи опити винаги се сгромолясват като кулите на 11 септември. С гръм и трясък пред очите на много хора се провалят опитите ми. Сигурно вината пак е в мен? То кога ли не е било-се пита в задачата. Как съм способна винаги да се овъргалям в калта до уши? Ако призная, че ми се отдава няма да учудя никой , който ме познава.